Постинг
16.01.2016 09:58 -
Към съдбата
О, Съдба несправедлива,
но май ти по-отива
образът на самодива –
дива, зла, жестока,
дращеща със нокът
черен и студен
плътта ми тръпнеща и жива.
Ах, всеки ден
наливаш в мен
отровата горчива
и сърцето я попива...
О, живот лъжлив, нечестен,
защо тъй хищен си, нелесен,
защо душата вместо с песен,
с плесен пълниш и със болка?
Още колко тъй ще бъде, колко...
двама да се борим ние с тебе –
мой сирашки тъжен жребий,
и една след друга да погребвам
аз мечтите си лъчисти;
да помръкват моите зеници,
задето нямам аз връстници;
ни приятели, ни близки –
като животно диво зад решетка
хора непознати в мойта клетка
да подхвърлят някакви огризки...
Та туй е жалко.
А толкоз малко...
Толкоз малко искам!
Искам аз ръка протегната
към мене,
(уморих се само аз
към вас да тичам:
и да ви треперя,
и да ви развличам)
искам малко уважение;
достатъчно над мене тегнаха
думи скрити, неизречени,
достатъчно ни пречеха
тез лични и безлични,
и комични интереси:
за кого са? За къде са?
Една усмивка – весела и жива,
поглед който ме разбира, жест,
или сълза една горчива
когато тъжен и злочест
аз бавно тлея и прелива
в сърцето мъката лютива...
Но уви, далече вие сте от мене,
и мога аз единствено с лъжа,
само малко да ви приближа,
а тя, аз зная, нищо не променя!
Ако на нещо много аз държа
(тъй ме учи всеки ден живота...)
и силно искам да го задържа,
(за да не бъда никога самотен...)
трябва алчно аз да го погледна,
да се протегна
и да си го взема...
(и край със жребият сиротен...)
Но, знаете ли,
няма да го сторя.
Защо ли? Може би съм смотан...
но аз ще продължа
къде с лъжа, къде ще моля
и ще тъпкам яростно с крака
аз свойта чест и свойта воля...
И за какво? Нали ви казах вече –
заради оназ добра ръка
която още твърде е далече...
образът на самодива –
дива, зла, жестока,
дращеща със нокът
черен и студен
плътта ми тръпнеща и жива.
Ах, всеки ден
наливаш в мен
отровата горчива
и сърцето я попива...
О, живот лъжлив, нечестен,
защо тъй хищен си, нелесен,
защо душата вместо с песен,
с плесен пълниш и със болка?
Още колко тъй ще бъде, колко...
двама да се борим ние с тебе –
мой сирашки тъжен жребий,
и една след друга да погребвам
аз мечтите си лъчисти;
да помръкват моите зеници,
задето нямам аз връстници;
ни приятели, ни близки –
като животно диво зад решетка
хора непознати в мойта клетка
да подхвърлят някакви огризки...
Та туй е жалко.
А толкоз малко...
Толкоз малко искам!
Искам аз ръка протегната
към мене,
(уморих се само аз
към вас да тичам:
и да ви треперя,
и да ви развличам)
искам малко уважение;
достатъчно над мене тегнаха
думи скрити, неизречени,
достатъчно ни пречеха
тез лични и безлични,
и комични интереси:
за кого са? За къде са?
Една усмивка – весела и жива,
поглед който ме разбира, жест,
или сълза една горчива
когато тъжен и злочест
аз бавно тлея и прелива
в сърцето мъката лютива...
Но уви, далече вие сте от мене,
и мога аз единствено с лъжа,
само малко да ви приближа,
а тя, аз зная, нищо не променя!
Ако на нещо много аз държа
(тъй ме учи всеки ден живота...)
и силно искам да го задържа,
(за да не бъда никога самотен...)
трябва алчно аз да го погледна,
да се протегна
и да си го взема...
(и край със жребият сиротен...)
Но, знаете ли,
няма да го сторя.
Защо ли? Може би съм смотан...
но аз ще продължа
къде с лъжа, къде ще моля
и ще тъпкам яростно с крака
аз свойта чест и свойта воля...
И за какво? Нали ви казах вече –
заради оназ добра ръка
която още твърде е далече...
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 34
Архив